В средата на януари 2017, Министерство на труда и социалната политика стартира една дългоочаквана схема за насърчаване на социалното предприемачество в България като част от модерната концепция за развитие на социална икономика. Схемата беше обмисляна около две години с многократно отлагане, едно отваряне през октомври 2016, спиране през декември и след това отново отваряне. Цялото чакане беше с една основна цел – да се създаде наистина добра схема, която да тласне развитието на т.нар. социална икономика. Последната  най-опростено обхваща икономическа дейност, която предлага продукти/услуги, които имат социално значение и/или която използва в производствения си процес ресурс (най-вече човешки), който е в неравностойно положение в обществото и в частност на пазара на труда.

И така схемата вече е отворена и хиляди предприемачи по дух, аха… и да станат „социални”. Да, ама не!

След две години „родилни” мъки беше създадена схема, която много повече наподобява стандартните схеми на активната политика на пазара на труда. Те обикновено акцентират върху създаване на заетост, често в комбинация с обучения за лица в неравностойно положение (безработни и неактивни младежи, лица с увреждания, възрастни, дългосрочно безработни, самотни родители и други).

Отворената схема „Развитие на социалното предприемачество” финансира дейности като личностно и професионално подпомагане на лица в неравностойно положение, обучения, временна заетост за 12 месеца, инвестиции в материални и нематериални дълготрайни и краткотрайни активи за създаване на нови работни места, консултантска помощ в областта на маркетинга, реализирането на социалните продукти/услуги и т.н.

На пръв поглед са включени полезни мерки, с които да се насърчат предприемачите в социалната икономика да развият устойчив бизнес, който да създаде и стабилна заетост. Но, както, често става на практика, нещо дребно преобръща колата. В този случай това са два от критериите за оценка и на практика допустимост на проектните предложения – (i) броят на хората от групите в неравностойно положение, които трябва да бъдат наети за минимум 12 месеца в рамките на проекта, съотнесен към общия бюджет и (ii) цената на едно разкрито работно място, която се получава, като сумата по проекта се раздели на броя на заетите от целевите групи.

Ако вземем най-екстремния случай и един социален предприемач реши да направи проект за максимума от 391 хил. лева. Според изискванията той трябва да наеме минимум 32 човека за 12 месеца, за да изпълни първия критерии. За да удовлетвори втория критерии трябва да наеме 100 човека, за да може цената на един зает да е по-малка или равна на 4000 лв. Останалите варианти зависят от сумата, за която ще се кандидатства, между 50-391 хил.лв., но при всеки от тях имаме съпоставима ситуация.

И така. Къде е проблемът?

Първо, поставените критерии изискват необосновано голям брой наети лица от групите в неравностойно положение. Това прави схемата, такава, която цели разкриването на временна заетост, а не схема, насърчаваща създаването на устойчив бизнес. Тоест, схемата не е насочена към социалното предприятие и неговото развитие, а към лицата в неравностойно положение и осигуряването на гарантирана заетост за минимум 12 месеца. Но такива схеми има в изобилие. В крайна сметка, с какво тази е по-различна?

Второ, не са много частните бизнеси, още повече социалните, които изведнъж ще решат че имат нужда от минимум 32 нови човека, макар че те ще бъдат субсидирани за 12 месеца. Много вероятно, тези работни места няма да оцелеят след края на проекта.

И кои ще са тези бизнеси, които все пак ще се престрашат да участват? Най-вероятно това ще бъдат общини или свързани с тях работодатели. Схемата ще им помогне да изпълнят една от регулярните си годишни дейности по осигуряване на временна заетост на безработни/неактивни лица в неравностойно положение. Но, както вече казахме, такива схеми преобладават – и в оперативната програма, и по Националния план за насърчаване на заетостта.

Трето, в българската, а и в европейската икономика доминират с над 92% микро предприятията. Тогава, защо се насърчават в един нововъзникващ сектор фирми, които изведнъж се доближават до средните предприятия. Лесно може да прогнозираме, че това ще бъдат изкуствено създадени или разширени социални дейности, които ще изчезнат след края на схемата във вида, в който са представени в проектите.

Четвърто, в условията на пазарна икономика, когато говорим за предприемачество, макар и социално, то не бихме искали да го свързваме предимно с публична собственост. Някак си по-естествено е да се насърчат частни или граждански структури, които да станат гръбнака на бъдещата добре функционираща социална икономика.

Пето, предприятията в социалната икономика, много често имат ограничена конкурентоспособност поради техните социални функции. Карайки ги да наемат лица, повечето от които най-вероятно не им трябват е допълнителен удар по-тяхната потенциална стабилност. На всичко отгоре, проектът ще бъде отнесен като минимална държавна помощ (де минимис). Но за предприятието, а не за наетото лице, което всъщност е крайният потребител на помощта.

Тези и други аргументи поставят под съмнение ефекта на схемата върху развитието на социалното предприемачество. Сигурно в Министерство на труда ще излязат с техни чисто административни аргументи. Един такъв е необходимостта от постигане на индикатори за заетост в социалната икономика, които са заложени в Оперативната програма. Това обаче не оправдава финансирането на схема, която няма да има реален ефект върху устойчивото развитие на социалното предприемачество, а от там и на заетостта. Помощта за създаване на стабилен бизнес, в дългосрочен период ще има много по-голям ефект, отколкото поредната схема за субсидирана заетост, този път в сферата на социалната икономика.

Решението е просто – оставете предприемачите да решат колко хора ще наемат в зависимост от нуждата на бизнеса, без да се приоритезира по-големия брой и по-евтините работни места.

И на края, един последен аргумент. В момента се намираме в период на силно растящ пазар на труда. Това означава, че икономиката сама създава и ще създава в средносрочен период работни места, включително и за лицата в неравностойно положение. Това означава, че финансовите инструменти на оперативната програма вместо към създаване на изкуствени работни места, спокойно може да се насочат към структурни мерки като повишаване качеството на работната сила или в конкретния случай развиване на нов тип сектор какъвто е социалната икономика, който в дългосрочен период да започне да функционира стабилно с минимална подкрепа от страна на държавата.